Пост-ком-нед-след-идеал (Посткомунистически неделно-следобеден идеализъм)

...заинтересуваните от изхода на делото страни са длъжни да посочат...

(- Знаеш ли как се прави сака дору шом (?!)? Означава "мъртъв с един удар". УААААА! Искаш ли и аз да ти  направя?)

...фактите, от които според тях зависи съществуването на спорното правоотношение...

(-Ти луд ли си бе, как не си го гледал?!... Аре да се скрием там и да играем на...)


Слушам ги и помня...

АЗ се катерех по тези гаражи много преди тях. Още тогава щяха да се разпаднат, по думите на леля Мария с кучетата (наричана от мама с простичкото Мария - лудата) от съседния вход. Още тогава щях да пропадна в нечий гараж и нямаше да ме видят никога повече. Ужасна заплаха.

АЗ първа имах къща в клоните върху същите тези гаражи. Нещо като къщичка на дърво, но в някакъв идеалистичен апартаментен вариант. Дружба на бивши другари, скрепена в осем-входов соц блок, който, за разлика от другия едноименен блок, все още си стои и следобед хвърля дебела сянка на бабите, насядали по пейките отпред. Така низходящите от втора степен могат да си играят безопасно под зоркия поглед на стотиците бивши строители на каквото там са строили, надзъртащи от терасите с цъфнали мушката досущ като в пчелна пита. Хиляди малки работни пчелички... Хиляди, маса...

И АЗ седях на мръсните стълби зад блока, зазидани и неизползваеми, върху които милите съседи си хвърлят боклука "по тъмното", хранейки котките.

АЗ крещях на мама по никое време в най-горещите летни следобеди, да ми пусне нещо отгоре.

На МЕН крещеше баба Пена някога...

Сега повечето от тези баби са мъртви. Днешните деца си имат нови баби (не по-малко гласовити). И моята майка скоро ще стане баба... Дано да не е от крещящите.

Сега АЗ имам бели коси, които не спирам да дърпам от нерви.

Сега АЗ се наливам с кафе, което отдавна не действа, четейки за тежест на доказване.

АЗ пия хапчета за оросяване на мозъка и следя света през мрежестия прозорец. С присвити очи. Защото вече и АЗ нося очила.

Също така АЗ живея в малка шарена кутийка и пазя играчки, с които никога не съм си играла. Имам оригинална кожена топка за футбол, която се разпадна от стоене на слънце. Останала неритната, дори веднъж.

Сега АЗ имам сенки под очите и на мен не ми останаха нокти по пръстите. Сега на мен ми иде да кресна на децата долу, да са малко по-тихи...

А АЗ - АЗ съм само на 24.

Какво са 10 години за НАС, възрастните? Нищо, нищо не са 10 години за нас. Възрастните. Но 10 години са няколко века за тях, по гаражите. 10 години са разликата между неделните летни следобеди, в които най-големият проблем е "на какво ще играем сега?" и неделните летни следобеди, в които най-големият проблем е "какво, по дяволите, правя с живота си"...

Моят D.H. казваше, че е останал на 16. Това беше преди 10 години. И аз съм останала на 16, отпреди 10 години. А той вече е друг. И аз съм друга. Той вече не е мой. И аз не съм моя.

И котката дори вече е друга. Друга, друга като мен преди 10 години. А аз сега като него, отпреди 10. И отпреди 2. Преди да си отиде. Той. И аз с него.

Преди него не е важно. След него е... това.

А това, ТОВА важно ли е?

Или да питам сака дору шом(?!)...?

А пред мен стоят цветни листчета с напомнянки: да мигам (която, разбира се, забравям да изпълнявам), да не се вземам насериозно, да не си гриза ноктите и да мисля човешки, но да се аргументирам с НПК.

Amen.

Кога минаха 10 години...

"Sing the sorrow"

Тъгата е красив мъж със страдалческо изражение; с големи и притъмнели като залеза очи; с много здрави ръце, които не пускат така лесно и които ме топлят всяка вечер от моята страна на леглото; с дълги кестеняви коси, които ме увиват в мека прегръдка; със зачервени устни, които шепнат най-красивите думи на света; с дъх, който пълзи по целия ми гръбнак; с глас, по-красив дори от този на Дейвид Гилмор...

Тъгата прилича на Джим Морисън; има погледа на Кърт Кобейн; звучи смирено като Пол Макартни в "Here, there & everywhere", а на български - като самотния човек на Остава; боли като "Accidental babies"; пуши като Боб Дилън; мирише на кафе и червило; комично - драматична е, като филм на Уди Алън; от време на време избухва като The Rolling Stones, но накрая винаги свършва с "Comfortably numb" или "Hey you".

Тъгата е "Адажио в сол минор" на Албинони и пост - кулминацията на "сезоните" на Вивалди, когато най-хубавото си е отишло и те е оставило (из)праз(н)ен отвътре. Тъгата е в "Сарабанда"- та на Хендел и църковните песнопения на Томас Талис. В "Mon coeur s'ouvre á ta voix" във второ действие на "Самсон и Далила".

Тъгата е поле с натежали, клюмнали, почернели слънчогледи в средата на август.

Тъгата е AFI и разноликият Davey Havok с неговите готически зайци, в осми клас; тъгата е Данте и Едгар Алан По; тъгата е откраднатата от училищната библиотека книжка със стихове на Байрон; тъгата е есето за Хитлер на тема "Любима историческа личност"; тъгата е сива, космата и зеленоока; тъгата е в "хартиените обувки" на Incubus; тъгата е десетократният replay на "Unintended" по пътя към училище; тъгата е самият път към училище и онази къща, в която си представях да живея след 10-ина години (т.е. сега); тъгата е в онази сграда на хълма, която се виждаше от прозореца над чина ми и до която си мечтаех да отида някой ден (все още не съм); тъгата са думите на Джейми Бел и Евън Рейчъл Ууд в "Wake me up when September ends"; тъгата е концертът на Мерилин Менсън на "Академик" и белите ми обувки, които повече никога нямаше да нося; тъгата е в диска на COF, който най-добрият-ми-приятел-to-be беше направил специално за мен в девети клас и в "Counting stars" на Sugarcult, която винаги ще свързвам с него; тъгата е в стария ми компютър, създаващ усещане, като че пишех на пишеща машина; тъгата е в Сър Алекс Фъргюсън, Алан Смит, Рио Фърдинанд; тъгата е в надрасканите на тетрадки и хвърчащи листи истории или техни начала, писани по никое (и всяко) време, които никога няма да бъдат издадени или довършени; във "фен фикшъните", "откровенията" и "Хай Клуб"; в тефтерите със записани сънища; във всяко пътуване с влак; в нагризаните ми нокти; в цвета на избелелите ми тапети и пострадалото неведнъж от котешки нокти британско знаме над леглото ми; в пушещите устни, пръсти и очи на Виле Вало, докато пее  на живо "Gone with the sin"...

Тъгата е в "Sad song" на Oasis.

Тъгата е в дългата Му руса коса на опашка; в bmx-a и триковете пред съвета; в среднощните чатове; в "Блясъка на чистия ум" и чистите Му кафеви очи; в първата ни среща на живо и бонбона за рождения ми ден; в "Като порасна, искам да стана кенгуру" и онова рамо, което така ме приканваше да полегна върху него; в падналото дърво и пресъхналия водопад, където се целунахме за пръв път; в притихналите нощни улици и тихите котешки стъпки край нас (и един подплашен плъх); в "Аз искам да те помня все така" върху камък насред отломки от поредната соц - издънка (бивша бъдеща болница, със забравен кран по средата); в пейките - на върха, под звездите, в "Република", пред блока, под хорските прозорци; в първата ни квартира накрай света (Люлин 6)...

Tъгата е в пожеланията, надраскани върху салфетка в ефеския дом на Богородица. В пожеланията при всяка падаща звезда в живота ми.

Тъгата е в тъмните утрини преди да отида на детска градина и "Viva Forever" на Spice girls. Тъгата е татко след нощна смяна, в 5 сутринта, с димящи банички в ръце и ние с мама, сънени, гладни и щастливи. Тъгата е в димящите банички в ръцете на баба ми, които е носела за закуска на дядо, който обаче този ден въобще не се събудил, за да закусва. Тъгата е, че дядо ми си отиде, без да го видя, защото цяла седмица учих за контролна по математика, на която имах двойка. Тъгата е, че ако той беше разбрал за нея, щеше да ми се подиграва цял живот. Тъгата е и онзи път, когато имах шарка и му се разсърдих, защото ме наричаше "шишарка". Тъгата е в стария пръстен на баба, който сега е мой и продължава да събира истории за поколенията.

Тъгата е в най-добрите ми приятелки, които бяха поне с 15 години по-големи от мен, но играехме заедно на "майки и татковци" и дори ме оставяха да ги командоря. Сега работят в обществената тоалетна на пазара и дори не ме познават. Но това е друга история.

Тъгата е в младостта, която никога няма да се върне; в тъмнорусите коси, които сменяха цвета си през няколко месеца - по желание, а не по необходимост и в белите снопчета, които така яростно искам да скрия сега; във всяка поредна есен, толкова еднаква с предишните, а всъщност толкова различна в мъглите и дъждовете и цветовете си; тъгата е в саундтрака на "Аризонска мечта" и в срама, че понякога, насаме, си пускам Горан Брегович и си танцувам, задължително в пола или рокля.

Тъгата е в 18-те процента сиво на Захари Карабашлиев и фасовете на Ваня Щерева. Най-вече във физиката (на тъгата) на Георги Господинов (duh).

Тъгата е в мен, теб, него, нея, всички.

Тъгата е в тези 24 години живот.

American dream

На този ден преди година. На Г. Обичах те.

Тя беше 

Тя беше друга. Тя беше различна. Тя беше специална. Тя беше леко архаична. Тя беше европейка. По-лошо - от Балканите. Тя беше наивна. Тя беше дете.

Била ли е?...

Не е била друга, същата си е. Не е била различна, аз съм била различнаТА. Аз съм. Вече. И не е била специална, само така си е мислела. Не е била старомодна, дразнещо съвременна е. Не е била европейка, била е просто скептичка. Не е била романтичка, а просто глупачка. Но глупците поумняват ли някога?... Не е била наивна. Била е разумна и е виждала всичко, както е било. Както е и сега. Както и ще бъде занапред. И винаги. Не е била дете, никога. Била е възрастна, по-възрастна от възрастните. Била е преждевременно пораснала. Преждевременно умряла. Отвътре. И сега не е такава, каквато не е била никога. Такава е, каквато е била винаги.
Празна. Никаква. (Не - махни това.) Всякаква. Тя е всякаква за всеки. Но каква е разликата? Предала се. Или просто загубила. Неспечелила, така е по-безболезнено. И повече заблуждаващо. ПриТЪПяващо. Оглупяващо.

Anyway... На кого му пука, man... Chillax…

На мен ми пука. Пукаше ми. Някога. Винаги досега. Но дали и занапред?...

Е ли сега?

- специална, наивна, нежна, ранима, крехка, умна, мислеща, забавна, прекрасна.

Или е- обикновена, ежедневна, употребена, изхабена, захвърлена, скучна, еднаква...(Господи, колко е еднаква...) руса, розова, пухкава, висока, гримирана, лесно поддаваща се, страстна, сластна (каква дума), чилната, ненаранима, несломима, bitchy, "we're all livin' in America, America, America…."

Извинявай. За всичко това, извинявай. Не исках. Не искам и сега. Обичах те такава, каквато беше... каквато никога не си била. Каквато няма и да бъдеш (вече).

За М-тата и хората

М като онова, което обичах повече от себе си. Онова (сто пъти по 50 нюанса) сиво с дълбоки зелени очи, което е било с мен в най-високите и най-ниските моменти. Кротко и мълчаливо. Може би само малко мъркащо. Или повече. Онова, което донесе след себе си още много подобни, но никога същите. Онова, със смъртта на което секна и мояТ живот. МояТ живот от преди. Смъртта на което изпразни от смисъл моЯ живот. МоЯ живот от сега. И занапред. А то живот ли бе...

М като онази, благодарение на която съм с Него вече толкова години. Онази, която разбуди зеленото чудовище, преди още Той да бъде „мой“. По стандарта. Де факто, а не по презумпция. Дори юридическа такава.

М като Нея, която ме е създала толкова плаха и крехка. Толкова склонна към депресия и анти-депресанти. Толкова женствено клиширана. Но и толкова яростна в борбата си да бъда анти. Анти - Нея.

М като двата ангела, които срещнах по различно време и които успяха да ме изтръгнат от будната кома на “writer’s block”. Които върнаха смисъла и го изпълниха... със смисъл.

М като онзи, който си е отишъл в годината на раждане на Майка ми. Който с поезията (и музиката) си е казал повече смислици, отколкото могат да се о-смислят в Библията. НАПРИМЕР.

М като животното, в което съм се превърнала неусетно. Онова, което слага капани след себе си и постоянно се крие от другите. Да не го видят. Да не го разпознаят. Така ми казаха, съгласих се. Така е. Сигурно е така. Трябва да е така. Онова, на което му слагат капани, но все не успяват да го уловят. Или поне не живо. Или жизнеспособно.

М като отбора, който някога значеше Много за мен, а вече дори не следя. След онзи титан, който го изостави, реших и аз да го последвам. Един футболист не прави отбора, но Мениджърът, особено ако е САФ – да.

М като нещото, с което пътувах всеки ден, но не виждях свят, а само тъмни тунели; с което пътешествах в подземия, криещи никакви тайни; в което срещах хиляди хора само за да се науча да не ги срещам, бидейки заобградена от тях.

М като бъркотията в главата ми. Англофилът в мен не може да си позволи да ползва българска думичка при наличието на толкова цветуща английска такава.

М като месецът, в който съм родена; в който съм се влюбвала истински цели три пъти; в който животът започва отново да придобива смисъл (преди отново да го изгуби някъде към август); в който правя обещания, подобни на новогодишните, които рядко спазвам, но в които искрено вярвам;  в който надеждата, тази стара моя познайница, с която редовно се изпокарваме (отново около август) се завръща, за да ми зашлеви мощен шамар и да ме изкара от летаргията; в който цветята шаренеят, дърветата зеленеят, небесата разтварят крака, за да бъдат обладани – от слънце или дъжд, все тая, накрая винаги зачеват поредното горещо лято...

М като „Май не мога повече“. Но вече не е Май. А повече е „вече“ с „по“. Не е само.

ПС: А, да. И М като Мая Манолова (двойно, при това). Ей така, за цвят. От онзи, предизвикващ агресия и яд. Малко (й) е.

А вий...

Не ви познавам (вече) и не ща да ви познавам.

Вий мен не заслужавате. Вий роби сте на конформизъм,  на собствени объркани иде(ал)и. Вий заслужавате да бъдете такива и да теглите.

Да теглите...

Но, моля, не теглете мен.  Не ме замесвайте.

Вий за мен сте недостойни. Вий за мен сте нищо.

И ако бяхте нещо някога, вече мен ме няма. За вас и вашите брътвежи. За вашите размътени представи. За кухите ви думи. За заглушения ви слух. За жилавите ви сърца.

Колко още може да поемете? Не искам и да знам. Моето сърце не може да поеме вас и това е всичко.

Точка. Три, дори. Но не и удивителна. Дори не въпросителна.

Всичко тук искам да приключи. Всичко тук и толкова.  

Обичах ви, но вие мене - не.

Вий себе си не може да обичате. Вий себе си не мож да понесете.

Аз мога и без вас. Аз трябва и без вас.

Защото няма друго. Няма утре. Няма „от другата страна“.

Със вас.

Вий не знайте свойта сила. Поправете ме, ако греша. Вий не щете и да знайте. И там е цялата беда.

Аз вас приемах за приятели. За сродни мен сърца.

Но вий, вий просто сте предатели. Приятели с предателски сърца.

За вас душата си (пре)дала съм, но не и вашата душа.

А вий... вий сте...