За М-тата и хората

М като онова, което обичах повече от себе си. Онова (сто пъти по 50 нюанса) сиво с дълбоки зелени очи, което е било с мен в най-високите и най-ниските моменти. Кротко и мълчаливо. Може би само малко мъркащо. Или повече. Онова, което донесе след себе си още много подобни, но никога същите. Онова, със смъртта на което секна и мояТ живот. МояТ живот от преди. Смъртта на което изпразни от смисъл моЯ живот. МоЯ живот от сега. И занапред. А то живот ли бе...

М като онази, благодарение на която съм с Него вече толкова години. Онази, която разбуди зеленото чудовище, преди още Той да бъде „мой“. По стандарта. Де факто, а не по презумпция. Дори юридическа такава.

М като Нея, която ме е създала толкова плаха и крехка. Толкова склонна към депресия и анти-депресанти. Толкова женствено клиширана. Но и толкова яростна в борбата си да бъда анти. Анти - Нея.

М като двата ангела, които срещнах по различно време и които успяха да ме изтръгнат от будната кома на “writer’s block”. Които върнаха смисъла и го изпълниха... със смисъл.

М като онзи, който си е отишъл в годината на раждане на Майка ми. Който с поезията (и музиката) си е казал повече смислици, отколкото могат да се о-смислят в Библията. НАПРИМЕР.

М като животното, в което съм се превърнала неусетно. Онова, което слага капани след себе си и постоянно се крие от другите. Да не го видят. Да не го разпознаят. Така ми казаха, съгласих се. Така е. Сигурно е така. Трябва да е така. Онова, на което му слагат капани, но все не успяват да го уловят. Или поне не живо. Или жизнеспособно.

М като отбора, който някога значеше Много за мен, а вече дори не следя. След онзи титан, който го изостави, реших и аз да го последвам. Един футболист не прави отбора, но Мениджърът, особено ако е САФ – да.

М като нещото, с което пътувах всеки ден, но не виждях свят, а само тъмни тунели; с което пътешествах в подземия, криещи никакви тайни; в което срещах хиляди хора само за да се науча да не ги срещам, бидейки заобградена от тях.

М като бъркотията в главата ми. Англофилът в мен не може да си позволи да ползва българска думичка при наличието на толкова цветуща английска такава.

М като месецът, в който съм родена; в който съм се влюбвала истински цели три пъти; в който животът започва отново да придобива смисъл (преди отново да го изгуби някъде към август); в който правя обещания, подобни на новогодишните, които рядко спазвам, но в които искрено вярвам;  в който надеждата, тази стара моя познайница, с която редовно се изпокарваме (отново около август) се завръща, за да ми зашлеви мощен шамар и да ме изкара от летаргията; в който цветята шаренеят, дърветата зеленеят, небесата разтварят крака, за да бъдат обладани – от слънце или дъжд, все тая, накрая винаги зачеват поредното горещо лято...

М като „Май не мога повече“. Но вече не е Май. А повече е „вече“ с „по“. Не е само.

ПС: А, да. И М като Мая Манолова (двойно, при това). Ей така, за цвят. От онзи, предизвикващ агресия и яд. Малко (й) е.