Тъгата е красив мъж със страдалческо изражение; с големи и притъмнели като залеза очи; с много здрави ръце, които не пускат така лесно и които ме топлят всяка вечер от моята страна на леглото; с дълги кестеняви коси, които ме увиват в мека прегръдка; със зачервени устни, които шепнат най-красивите думи на света; с дъх, който пълзи по целия ми гръбнак; с глас, по-красив дори от този на Дейвид Гилмор...
Тъгата прилича на Джим Морисън; има погледа на Кърт Кобейн; звучи смирено като Пол Макартни в "Here, there & everywhere", а на български - като самотния човек на Остава; боли като "Accidental babies"; пуши като Боб Дилън; мирише на кафе и червило; комично - драматична е, като филм на Уди Алън; от време на време избухва като The Rolling Stones, но накрая винаги свършва с "Comfortably numb" или "Hey you".
Тъгата е "Адажио в сол минор" на Албинони и пост - кулминацията на "сезоните" на Вивалди, когато най-хубавото си е отишло и те е оставило (из)праз(н)ен отвътре. Тъгата е в "Сарабанда"- та на Хендел и църковните песнопения на Томас Талис. В "Mon coeur s'ouvre á ta voix" във второ действие на "Самсон и Далила".
Тъгата е поле с натежали, клюмнали, почернели слънчогледи в средата на август.
Тъгата е AFI и разноликият Davey Havok с неговите готически зайци, в осми клас; тъгата е Данте и Едгар Алан По; тъгата е откраднатата от училищната библиотека книжка със стихове на Байрон; тъгата е есето за Хитлер на тема "Любима историческа личност"; тъгата е сива, космата и зеленоока; тъгата е в "хартиените обувки" на Incubus; тъгата е десетократният replay на "Unintended" по пътя към училище; тъгата е самият път към училище и онази къща, в която си представях да живея след 10-ина години (т.е. сега); тъгата е в онази сграда на хълма, която се виждаше от прозореца над чина ми и до която си мечтаех да отида някой ден (все още не съм); тъгата са думите на Джейми Бел и Евън Рейчъл Ууд в "Wake me up when September ends"; тъгата е концертът на Мерилин Менсън на "Академик" и белите ми обувки, които повече никога нямаше да нося; тъгата е в диска на COF, който най-добрият-ми-приятел-to-be беше направил специално за мен в девети клас и в "Counting stars" на Sugarcult, която винаги ще свързвам с него; тъгата е в стария ми компютър, създаващ усещане, като че пишех на пишеща машина; тъгата е в Сър Алекс Фъргюсън, Алан Смит, Рио Фърдинанд; тъгата е в надрасканите на тетрадки и хвърчащи листи истории или техни начала, писани по никое (и всяко) време, които никога няма да бъдат издадени или довършени; във "фен фикшъните", "откровенията" и "Хай Клуб"; в тефтерите със записани сънища; във всяко пътуване с влак; в нагризаните ми нокти; в цвета на избелелите ми тапети и пострадалото неведнъж от котешки нокти британско знаме над леглото ми; в пушещите устни, пръсти и очи на Виле Вало, докато пее на живо "Gone with the sin"...
Тъгата е в "Sad song" на Oasis.
Тъгата е в дългата Му руса коса на опашка; в bmx-a и триковете пред съвета; в среднощните чатове; в "Блясъка на чистия ум" и чистите Му кафеви очи; в първата ни среща на живо и бонбона за рождения ми ден; в "Като порасна, искам да стана кенгуру" и онова рамо, което така ме приканваше да полегна върху него; в падналото дърво и пресъхналия водопад, където се целунахме за пръв път; в притихналите нощни улици и тихите котешки стъпки край нас (и един подплашен плъх); в "Аз искам да те помня все така" върху камък насред отломки от поредната соц - издънка (бивша бъдеща болница, със забравен кран по средата); в пейките - на върха, под звездите, в "Република", пред блока, под хорските прозорци; в първата ни квартира накрай света (Люлин 6)...
Tъгата е в пожеланията, надраскани върху салфетка в ефеския дом на Богородица. В пожеланията при всяка падаща звезда в живота ми.
Тъгата е в тъмните утрини преди да отида на детска градина и "Viva Forever" на Spice girls. Тъгата е татко след нощна смяна, в 5 сутринта, с димящи банички в ръце и ние с мама, сънени, гладни и щастливи. Тъгата е в димящите банички в ръцете на баба ми, които е носела за закуска на дядо, който обаче този ден въобще не се събудил, за да закусва. Тъгата е, че дядо ми си отиде, без да го видя, защото цяла седмица учих за контролна по математика, на която имах двойка. Тъгата е, че ако той беше разбрал за нея, щеше да ми се подиграва цял живот. Тъгата е и онзи път, когато имах шарка и му се разсърдих, защото ме наричаше "шишарка". Тъгата е в стария пръстен на баба, който сега е мой и продължава да събира истории за поколенията.
Тъгата е в най-добрите ми приятелки, които бяха поне с 15 години по-големи от мен, но играехме заедно на "майки и татковци" и дори ме оставяха да ги командоря. Сега работят в обществената тоалетна на пазара и дори не ме познават. Но това е друга история.
Тъгата е в младостта, която никога няма да се върне; в тъмнорусите коси, които сменяха цвета си през няколко месеца - по желание, а не по необходимост и в белите снопчета, които така яростно искам да скрия сега; във всяка поредна есен, толкова еднаква с предишните, а всъщност толкова различна в мъглите и дъждовете и цветовете си; тъгата е в саундтрака на "Аризонска мечта" и в срама, че понякога, насаме, си пускам Горан Брегович и си танцувам, задължително в пола или рокля.
Тъгата е в 18-те процента сиво на Захари Карабашлиев и фасовете на Ваня Щерева. Най-вече във физиката (на тъгата) на Георги Господинов (duh).
Тъгата е в мен, теб, него, нея, всички.
Тъгата е в тези 24 години живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар