А вий...

Не ви познавам (вече) и не ща да ви познавам.

Вий мен не заслужавате. Вий роби сте на конформизъм,  на собствени объркани иде(ал)и. Вий заслужавате да бъдете такива и да теглите.

Да теглите...

Но, моля, не теглете мен.  Не ме замесвайте.

Вий за мен сте недостойни. Вий за мен сте нищо.

И ако бяхте нещо някога, вече мен ме няма. За вас и вашите брътвежи. За вашите размътени представи. За кухите ви думи. За заглушения ви слух. За жилавите ви сърца.

Колко още може да поемете? Не искам и да знам. Моето сърце не може да поеме вас и това е всичко.

Точка. Три, дори. Но не и удивителна. Дори не въпросителна.

Всичко тук искам да приключи. Всичко тук и толкова.  

Обичах ви, но вие мене - не.

Вий себе си не може да обичате. Вий себе си не мож да понесете.

Аз мога и без вас. Аз трябва и без вас.

Защото няма друго. Няма утре. Няма „от другата страна“.

Със вас.

Вий не знайте свойта сила. Поправете ме, ако греша. Вий не щете и да знайте. И там е цялата беда.

Аз вас приемах за приятели. За сродни мен сърца.

Но вий, вий просто сте предатели. Приятели с предателски сърца.

За вас душата си (пре)дала съм, но не и вашата душа.

А вий... вий сте...